Монографията представлява обстойно проучване на вековната книжовна и просветна дейност на един от най-значимите центрове на българщината – Рилския манастир. Целта е „да се проследи непрекъснатостта и приемствеността в развитието на тази дейност, да се изяснят нейните педагогически измерения и да се открои значението й за развитието на образованието и педагогическата мисъл в България”. Изследването се основава на широк спектър източници – ръкописи и архивни материали, публикувани документи, сведения във възрожденския печат.

Книгата включва и списък на рилските метоси и таксидиоти през ХVІІІ и ХІХ в., както и речник на специфични термини, характерни за богослужебната литература.

Представена е книжовно-просветната дейност на манастира от основаването му през X в. до началото на Българското възраждане. Поставен е акцент върху просветната школа на св. Иван Рилски и изследването на книжовната продукция и педагогическите идеи на видните книжовници Владислав Граматик, Мардарий Рилски и др., както и на състоянието и развитието на манастирското училище, ръководено през 40-те години на XIX в. от Неофит Рилски, и на учителската дейност на рилските духовници-таксидиоти.

Откликвайки на обществените потребности, манастирът със своята дейност за разпространение на писмеността играе важна роля в Българското възраждане и допринася за утвърждаване на възрожденския възпитателен идеал и разпространението на грамотността и образованието сред всички слоеве на населението. С тази своя дейност той изиграва ролята на мост между отделните епохи и поколения, мощна крепост в „държавата на духа“, съхранила българския дух и култура.