Юбилейният сборник „Децата и творчеството“ е посветен на 75-годишнината на проф. д-р Елена Русинова-Бахудейла – учен от световна класа, пионер на съвременното предучилищно образование у нас, всеотдаен учител и уникален човек.

Изданието е под научната редакция на проф. дн Розалина Енгелс-Критидис. В него с публикации участват: проф. д-р Елена Русинова, проф. д-р Димитър Гюров, проф. дн Божидар Ангелов, проф. д-р Весела Гюрова, проф. д-р Нели Бояджиева, проф. дпн Клавдия Сапунджиева, проф. дпн Виолета Борисова, доц. д-р Марина Пиронкова, проф. дн Розалина Енгелс-Критидис, доц. д-р Лора Спиридонова, доц. д-р Николай Цанев, проф. д-р Катерина Караджова, доц. д-р Данка Щерева, доц. д-р Пенка Шапкова, ас. д-р Диана Андонова, гл. ас. д-р Христина Белева, проф. д-р Екатерина Софрониева, доц. д-р Анна Георгиева, доц. д-р Таня Казанджиева, проф. дн Розалина Енгелс-Критидис, проф. д-р Eмилия Eвгениева, доц. д-р Галина Георгиева, доц. д-р Магдалена Стоянова, ас. д-р Гергана Минковска, д-р Антоанина Чернева, Вера Чолакова-Младенова, Димитринка Йотова, Галина Белинчева, Магдалена Уахиб Бахудейла, София Уахиб Бахудейла, доц. д-р Юлия Дончева, проф. д-р Елена Георгиева, Вера Чолакова-Младенова, Димитринка Йотова, Галина Белинчева, Иванка Харбалиева, Мария Каменова, Емилия Гоцова, проф. Одри Къртис, д-р Нектариос Стелакис и др.

Освен на проф. Русинова сборникът се посвещава и на две здраво вплетени в нейния професионален път годишнини: 130 години Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (основан през 1888 г.) и 70 години Световна организация по предучилищно образование ОМЕР (учредена през 1948 г.).

Очертала образователния капацитет на българските народни пословици и поговорки в качеството им на кратки клиширани знаци, назоваващи художественообразно житейски ситуации, настоящата монография цели да разкрие в научнотеоретичен и приложен аспект реалните и потенциалните възможности на децата от предучилищна възраст да осмислят иносказателността на пословиците и поговорките, като същевременно предлага технология на педагогическо взаимодействие за изграждането на умения за адекватното им интерпретиране, както и диагностичен инструментариум за определяне на тяхната степен на развитие у децата. Въпреки че в края на предучилищния период вече са налице част от психологическите предпоставки детето да осмисли някои метафорични структури, това много по-трудно би могло да стане без направляващата роля на учителя.

Фокусирана върху уменията за интерпретиране на иносказателността на

пословици и поговорки у деца от предучилищна възраст, монографията:

• очертава традиционното място на пословиците и поговорките в детската градина;
• извежда психолого-педагогическите предпоставки за възприемане и осмисляне на иносказателността на пословиците и поговорките от децата в края на предучилищната възраст;
• обосновава значимостта на личния детски опит и неговата ситуационност като база за адекватното интерпретиране на иносказателността;
• очертава същността на уменията за интерпретиране на иносказателността на пословиците и поговорките;
• предлага технология на педагогическо взаимодействие за изграждане на изследваните умения у деца от предучилищна възраст, като описва и прилага адекватен авторски диагностичен инструментариум. Чрез статистически средства авторът аргументира и доказва връзката на уменията за интерпретиране на иносказателността на пословиците и поговорките с развитието на уменията за сравнение и със степента на развитие на абстрактното мислене. В монографията са представени и анализирани конкретни резултати от проведено емпирично психолого-педагогическо изследване, целящо диагностициране на изследваните умения у деца на 5–7 години.

Монографията представлява обстойно проучване на вековната книжовна и просветна дейност на един от най-значимите центрове на българщината – Рилския манастир. Целта е „да се проследи непрекъснатостта и приемствеността в развитието на тази дейност, да се изяснят нейните педагогически измерения и да се открои значението й за развитието на образованието и педагогическата мисъл в България”. Изследването се основава на широк спектър източници – ръкописи и архивни материали, публикувани документи, сведения във възрожденския печат.

Книгата включва и списък на рилските метоси и таксидиоти през ХVІІІ и ХІХ в., както и речник на специфични термини, характерни за богослужебната литература.

Представена е книжовно-просветната дейност на манастира от основаването му през X в. до началото на Българското възраждане. Поставен е акцент върху просветната школа на св. Иван Рилски и изследването на книжовната продукция и педагогическите идеи на видните книжовници Владислав Граматик, Мардарий Рилски и др., както и на състоянието и развитието на манастирското училище, ръководено през 40-те години на XIX в. от Неофит Рилски, и на учителската дейност на рилските духовници-таксидиоти.

Откликвайки на обществените потребности, манастирът със своята дейност за разпространение на писмеността играе важна роля в Българското възраждане и допринася за утвърждаване на възрожденския възпитателен идеал и разпространението на грамотността и образованието сред всички слоеве на населението. С тази своя дейност той изиграва ролята на мост между отделните епохи и поколения, мощна крепост в „държавата на духа“, съхранила българския дух и култура.

Втората част на монографията „Информационните революции и образованието“ изследва въпросите, поставени в първата част, в   периода ХІХ – ХХІ век. Книгата е посветена на четвъртата, петата и шестата информационна революция.

Проследени са развитието, акцентите и преходът между информационните революции –изобретяването и разпространението на новите средства за информационна комуникация след откритието на електричеството (телеграфа, телефона, радиото и телевизията), ерата на електрониката, на електронната изчислителна техника, появата на персоналния компютър, създаването на мрежите от връзки и телекомуникации.

За целите на изследването, което има интердисциплинарен характер, са използвани източници от различни области на науката (история, история на педагогиката и образованието, история на книгата, педагогика, философия, психология, социология, информатика, икономика и др.) – както традиционни, така и електронни.

Изследването има за цел да подчертае ролята на информационния фактор и образованието като съществена част от културата в развитието на човешкото общество, тяхната взаимна връзка и зависимост, без да пренебрегва и ролята на материалните условия в развитието на историята. Без да има претенции за изчерпателност, на основата на фактологичния материал, свързан с информационните революции и образованието, авторът не се опитва да направи пълен обзор на образованието през разглежданите исторически епохи, а по-скоро да очертае тенденциите в тяхната взаимовръзка и зависимост.

Очертани са три информационни революции във връзка със състоянието на образованието в съответната историческа епоха – възникването на езика и речта, появата на писмеността, изобретяването на книгопечатането.

За целите на изследването, което има интердисциплинарен характер, са използвани източници от различни области на науката (история, история на педагогиката и образованието, история на книгата, история на библиотеките, педагогика, философия, психология, информатика, икономика, археология, лингвистика и др.) – както традиционни, така и електронни.

 На основата на богат архивен материал монографията представя малко известни или неизвестни страни от живота и дейността на големия български педагог проф. Димитър Кацаров. Особено внимание е отделено на връзките му с международното движение за ново възпитание, заслугите му за разпространението на това движение в България и неговото влияние за развитието на педагогическата наука и образованието в нашата страна през първата половина на ХХ в.

Монографията се базира на архивни материали преди всичко от фонда на Димитър Кацаров, съхраняван в НАБАН: документи, свързани с неговото следване в Женева и Фрибург; с работата му в Лабораторията по експериментална психология към Женевския университет като асистент на проф. Едуард Клапаред; писма на проф. Едуард Клапаред до Кацаров; негови разработки на семинарни занятия от този период; запазени лекционни курсове, които е чел в Софийския университет от 20-те и 30-те години на ХХ в.; непубликувани негови съчинения по педагогика и психология; кореспонденция с ръководството на Международната лига за ново възпитание и много други документи. Анализът и сравнението на тези и други документи от архива на Димитър Кацаров, както и на съществуващата литература по въпроса, дават възможност да се направи една възможно най-пълна картина на неговия жизнен и творчески път.

Специално внимание е обърнато на един слабо проучен до този момент, но много важен период от неговия живот – обучението му в Швейцария (Женева и Фрибург) и работата му в Женевския университет като асистент на проф. Едуард Клапаред. Очертана е университетската кариера на Димитър Кацаров (1910–1948) и основните насоки на неговото научно творчество, както и научно-просветната и обществената му дейност у нас и в чужбина: работата с учители, грижата му за децата с интелектуална недостатъчност (или според неговите думи „особеното дете”). Представен е и трудният път на проф. Димитър Кацаров след 9.ІХ.1944 г., когато животът му протича между отричането на неговата личност, дело и творчество и признанието, намерило израз в избора му за член-кореспондент на БАН.

Един от главните акценти в книгата е организираният и ръководен от него курс за подготовка на детски учителки, просъществувал от 1933 до 1942 г.

Снимковият материал в приложението е от фонда на Димитър Кацаров в НАБАН. В голямата си част това са непубликувани досега снимки, които илюстрират различните етапи от неговия жизнения път.

Монографията представя някои от най-важните теории и явления, свързани с историята на детството и неговото настояще. Разгледани са феноменът „детство“ и формирането на представата за неговия културно-исторически характер: приносът на руските психолози от 30-те години на ХХ в. (Лев Виготски и Даниил Елконин); приносът на етнографията на детството (Маргарет Мид и типовете култура в историята на детството); зараждането на новата област в историческото изследване – историята на детството. Включени са двете основни направления в историята на детството – историко-социологическото (теорията на Филип Ариес) и психо-историческото (теорията на Лойд де Мос), както и някои от концепциите за трансформацията на детето и детството в края на ХХ в. (теориите на Мари Уин и Нийл Постман).

Внимание е отделено и на една от най-мрачните страници в историята – изоставянето на деца. Представено е и разгърналото  се през първата половина на ХХ в. движение за ново възпитание, поставило в центъра на педагогическото внимание детето с неговите интереси и естествени потребности. Идеите на това движение и новите образователни методи проникват и в България чрез такива видни личности като проф. Димитър Кацаров и неговите ученици и последователи. Книгата акцентира на прилагането на метода на Мария Монтесори от Лидия Стоянова в работата ѝ с „умствено закъснели“ деца в няколко столични училища, трудностите, през които минава, пълната ѝ отдаденост на делото и постигнатите от нея резултати. В края  монографията ни пренася в съвременното информационно общество и се опитва да даде отговор на въпроса дали съвременните деца са „родени дигитални“ и съществува ли дигитална пропаст между поколенията.

Без да има претенции за изчерпателност, монографията само набелязва щрихите на разноликия образ на детството през вековете и в нашето съвремие, който бъдещите проучвания в тази област могат да допълват с нови краски в зависимост от натрупания материал. В този смисъл са поставени редица проблеми, които чакат своето научно разрешаване: изработването на цялостен комплексен подход към детството като социалнопедагогическо явление и разработване на методология за полидисциплинарно изучаване на проблемите на детството; прилагането на исторически подход към изследването на детството като социален феномен с цел разбирането на неговия конкретно исторически характер.

Монографичното изследване представя нововъведения за постигането на ценностноориентираното схващане  за живот в името на „доброто за света“ като специфични иновации – добруването на хората в хармония с природата  в XXI век на несигурност в климатичните промени. Доказва се, че един резултатен образователен концепт, свързан с нововъведения за природата в професионалната подготовка на студентите/учителите повлиява положителните им оценки към иновативните технологии и поражда по-висока степен на самооценка на ключовите ядра от компетенции в опита им. Така резултатите от емпиричното изследване са по посока на самооценяването и  отношението към собствената  професионална подготовка, от включването в проектната технология за студенти/учители „Детската градина. Климатът и аз. Пестим енергия в детската градина“.

Книгата разглежда в сравнителен план преди и след провеждането на технологична система за моделно иновативно професионално усъвършенстване в обучителни практики, последвали етапи за консултиране в промяната на отношението на педагогическите кадри и на бъдещи учители във ФНОИ към ключовите им компетенции: на етап на обучителни присъствени проектни тренинги в продължителност от една седмица в НЦКСПС, МОН и чрез консултиране на практическата работа по темите в продължение на една година в самите институции. Очертават се тенденции за промяна на отношението към иновациите в синхрон с политиката за опазване и съхраняване на природната среда като изводи от динамиката на нагласи за иновации и на рефлексия у педагозите.