Предучилищна и медийна педагогика

 На основата на богат архивен материал монографията представя малко известни или неизвестни страни от живота и дейността на големия български педагог проф. Димитър Кацаров. Особено внимание е отделено на връзките му с международното движение за ново възпитание, заслугите му за разпространението на това движение в България и неговото влияние за развитието на педагогическата наука и образованието в нашата страна през първата половина на ХХ в.

Монографията се базира на архивни материали преди всичко от фонда на Димитър Кацаров, съхраняван в НАБАН: документи, свързани с неговото следване в Женева и Фрибург; с работата му в Лабораторията по експериментална психология към Женевския университет като асистент на проф. Едуард Клапаред; писма на проф. Едуард Клапаред до Кацаров; негови разработки на семинарни занятия от този период; запазени лекционни курсове, които е чел в Софийския университет от 20-те и 30-те години на ХХ в.; непубликувани негови съчинения по педагогика и психология; кореспонденция с ръководството на Международната лига за ново възпитание и много други документи. Анализът и сравнението на тези и други документи от архива на Димитър Кацаров, както и на съществуващата литература по въпроса, дават възможност да се направи една възможно най-пълна картина на неговия жизнен и творчески път.

Специално внимание е обърнато на един слабо проучен до този момент, но много важен период от неговия живот – обучението му в Швейцария (Женева и Фрибург) и работата му в Женевския университет като асистент на проф. Едуард Клапаред. Очертана е университетската кариера на Димитър Кацаров (1910–1948) и основните насоки на неговото научно творчество, както и научно-просветната и обществената му дейност у нас и в чужбина: работата с учители, грижата му за децата с интелектуална недостатъчност (или според неговите думи „особеното дете”). Представен е и трудният път на проф. Димитър Кацаров след 9.ІХ.1944 г., когато животът му протича между отричането на неговата личност, дело и творчество и признанието, намерило израз в избора му за член-кореспондент на БАН.

Един от главните акценти в книгата е организираният и ръководен от него курс за подготовка на детски учителки, просъществувал от 1933 до 1942 г.

Снимковият материал в приложението е от фонда на Димитър Кацаров в НАБАН. В голямата си част това са непубликувани досега снимки, които илюстрират различните етапи от неговия жизнения път.

Монографията представя някои от най-важните теории и явления, свързани с историята на детството и неговото настояще. Разгледани са феноменът „детство“ и формирането на представата за неговия културно-исторически характер: приносът на руските психолози от 30-те години на ХХ в. (Лев Виготски и Даниил Елконин); приносът на етнографията на детството (Маргарет Мид и типовете култура в историята на детството); зараждането на новата област в историческото изследване – историята на детството. Включени са двете основни направления в историята на детството – историко-социологическото (теорията на Филип Ариес) и психо-историческото (теорията на Лойд де Мос), както и някои от концепциите за трансформацията на детето и детството в края на ХХ в. (теориите на Мари Уин и Нийл Постман).

Внимание е отделено и на една от най-мрачните страници в историята – изоставянето на деца. Представено е и разгърналото  се през първата половина на ХХ в. движение за ново възпитание, поставило в центъра на педагогическото внимание детето с неговите интереси и естествени потребности. Идеите на това движение и новите образователни методи проникват и в България чрез такива видни личности като проф. Димитър Кацаров и неговите ученици и последователи. Книгата акцентира на прилагането на метода на Мария Монтесори от Лидия Стоянова в работата ѝ с „умствено закъснели“ деца в няколко столични училища, трудностите, през които минава, пълната ѝ отдаденост на делото и постигнатите от нея резултати. В края  монографията ни пренася в съвременното информационно общество и се опитва да даде отговор на въпроса дали съвременните деца са „родени дигитални“ и съществува ли дигитална пропаст между поколенията.

Без да има претенции за изчерпателност, монографията само набелязва щрихите на разноликия образ на детството през вековете и в нашето съвремие, който бъдещите проучвания в тази област могат да допълват с нови краски в зависимост от натрупания материал. В този смисъл са поставени редица проблеми, които чакат своето научно разрешаване: изработването на цялостен комплексен подход към детството като социалнопедагогическо явление и разработване на методология за полидисциплинарно изучаване на проблемите на детството; прилагането на исторически подход към изследването на детството като социален феномен с цел разбирането на неговия конкретно исторически характер.

Монографичното изследване представя нововъведения за постигането на ценностноориентираното схващане  за живот в името на „доброто за света“ като специфични иновации – добруването на хората в хармония с природата  в XXI век на несигурност в климатичните промени. Доказва се, че един резултатен образователен концепт, свързан с нововъведения за природата в професионалната подготовка на студентите/учителите повлиява положителните им оценки към иновативните технологии и поражда по-висока степен на самооценка на ключовите ядра от компетенции в опита им. Така резултатите от емпиричното изследване са по посока на самооценяването и  отношението към собствената  професионална подготовка, от включването в проектната технология за студенти/учители „Детската градина. Климатът и аз. Пестим енергия в детската градина“.

Книгата разглежда в сравнителен план преди и след провеждането на технологична система за моделно иновативно професионално усъвършенстване в обучителни практики, последвали етапи за консултиране в промяната на отношението на педагогическите кадри и на бъдещи учители във ФНОИ към ключовите им компетенции: на етап на обучителни присъствени проектни тренинги в продължителност от една седмица в НЦКСПС, МОН и чрез консултиране на практическата работа по темите в продължение на една година в самите институции. Очертават се тенденции за промяна на отношението към иновациите в синхрон с политиката за опазване и съхраняване на природната среда като изводи от динамиката на нагласи за иновации и на рефлексия у педагозите.

Освен историческото развитие и теоретико-методологическите основи на диагностиката, основното съдържание на книгата образува Референтната рамка на ключовите компетентности, които трябва да се формират у децата в подготвителната група по отношение на тяхната подготовка за училище. В съответствие с разработената от авторите план-програма за работа са представени тест-спецификации на два вида инструментариум. Стандартизираната диагностика на готовността на 6–7-годишни деца за училище на този етап включва познавателното, езиковото, социалното, математическото развитие (количествени представи), както и фината моторика. Нестандартизираната диагностика е представена главно с два нови измерителни инструмента – Въпросник за родителите и Въпросник за учителите на децата от подготвителната група/клас, които предстои да бъдат отпечатани и апробирани.

Важна част представлява също план-програмата за работата на детските/началните учители по отношение на диагностиката на готовността и за реализиране на цялостния диагностичен процес: диагностична оценка – прогностика – корекция (развиващи програми) – профилактика (превантивни мерки), която включва дейностите през цялата учебна година (септември–май). Представени са и основните структурни компоненти на т.нар. от нас развиваща програма.

Акцентът на книгата е насочен основно към педагозите, занимаващи се с проблемите на изобразителното изкуство, анализа на художественото възприятие като обект на проучване от страна на различни науки – естетика, изкуствознание, педагогика, психология. Комплексното въздействие на изобразителното изкуство, представено в книгата, дава възможност за системни подходи, при които се отчитат интегративните знания, съдействащи за художествено-изобразителните дейности на децата и тяхното интелектуално развитие.

Разглеждането на обособените сфери – дейност, общуване, самосъзнание и главно последната, дава възможност да се разкрият терапевтичните функции на изобразителното изкуство. 

Изследователската ориентация помага да бъдат диагностицирани актуални и перспективни проблеми и тенденции при работата по изобразителното изкуство на основата на анализ на съдържателните компоненти на изобразително-творческата дейност на децата от предучилищна възраст и учениците от начална училищна  възраст.  В книгата се разглеждат естетическото възприемане и естетическото отношение към света като компоненти на естетическата култура, които се формират чрез цикъл от художествено-естетически дейности както в детската градина, така и в началното училище. От тази гледна точка специално внимание в книгата се обръща на   полифункционалното въздействие на изобразителното изкуство  върху различните възрастови групи деца и ученици. Книгата е предназначена за широк кръг специалисти –

Моделът за педагогическа рефлексия на интеркултурната компетентност функционира под формата на когнитивни тренинги и тренинги, ориентирани към опита. Основанията за това са свързани със спецификата на интеркултурното образование, което поставя на преден план когнитивната страна на учебния процес, но не пренебрегва и афективно-емоционалната страна на отношението между родното и чуждото и в крайна сметка е насочено към поведението на обучаваните.

Разработен е и е апробиран инструментариум за провеждане на констатиращ и контролен експеримент в студентски групи, установяващ влиянието на модела за педагогическа рефлексия на интеркултурната компетентност.

Когнитивните тренинги са насочени към извеждане на понятие за култура, което е подходящо от интеркултурна гледна точка, дефиниране на понятията възприятие, интеркултурност, мултикултурно общество, формулиране на ефективни стратегии за управление на интеркултурни процеси.

В монографията е структурирана и е апробирана система от тренинги при очертаване на методически насоки за нейното реализиране: дистрибутивни методи (обсъждане на теоретични концепции), колаборативни методи (екипна работа и съвместни проекти) и интерактивни методи (описание, обяснение и управление на интеркултурни ситуации, общуване с различия) и е установено статистически положителното й влияние върху усъвършенстването на интеркултурната компетентност на студентите – бъдещи педагози.

Очакваните резултати от модела за педагогическа рефлексия на интеркултурната компетентност са насочени към: систематизиране на теоретични знания в областта на културата и комуникацията, формиране на умения за прилагане на теоретичните знания в интеркултурни изследвания или в педагогическата практика, изграждане на културно съзнание и съзнание за собствената култура.

В монографията са представени разширени, допълнени и обобщени концепции, свързани с основни понятия в интеркултурното образование (култура, идентичност, интеркултурност, мултикултурност, интеркултурна комуникация, интеркултурни недоразумения, стереотипи и предразсъдъци).

Играта се разглежда като основна форма, метод и средство за възпитаване на интеркултурна компетентност в детството. От тази гледна точка е направен теоретичен анализ на концепции за играта, като е изведена взаимовръзка между култура и игра и влиянието на медийните светове върху игровите светове.

Предложено е определение на понятието „интеркултурна компетентност“ в предучилищна възраст, включващо познавателни (толерантност към двусмислието), социални (уважение към другостта), емоционални (емоционална отзивчивост), комуникативни (метакомуникативна компетентност) и поведенчески (вариативност на поведението) аспекти.

Направен е опит за извеждане на основни предпоставки за тяхното формиране:

● на толерантност към двусмислието чрез възпитание в самоуважение и изграждане на позитивна собствена картина в детството;

● на уважение към другостта чрез умения за даване и получаване на конструктивна обратна връзка;

● на емоционална отзивчивост чрез интерактивни игри по посока на повишаване на доверието в детската група, създаване на усещане за сигурност в общуването и поощряване на прояви на подкрепящо поведение;

●   на вариативност на поведението чрез оформяне на игрово-образователното пространство от децата и прекрояване на техния житейски свят в личностен, социален и екологичен смисъл в играта;

● на метакомуникативна компетентност чрез умения за установяване и продължаване на взаимодействието при трансформиране на игровото пространство чрез изпробване на новото във функционалните игри и игрите – експериментиране, чрез себепредставяне в игрите – фантазиране, чрез дизайнерските решения в конструктивните игри, чрез поемането на роли в диференцираните символни